Левски и ИЗБОРИ 2005
(Миналия петък Теди ни раздаде следното стихотворение с няколко въпроса към него. Трябваше да познаем как се казва, от кой цикъл е, кой е авторът и как според нас продължава. Освен това трябваше да напишем впечатленията си от посочения откъс. След което ни прочете следващия текст.)
ЛЕВСКИ
Иван Вазов
“Епопея на забравените”
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
Трябва да забрави греховния мир,
Да бяга съблазни и да търси мир.
…
Mисля, че вратата на небесний рай
Накъде изглеждат никой ги не знай,
Че не таз килия извожда нататък,
Че из света шумен пътят е по-кратък,
Че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
Че потът почтений на простий орач,
Че благата дума, че правото дело,
Че светата правда, изказана смело,
Че ръката братска, без гордост, без вик,
Подадена скришно на някой клетник,
Са много по-мили на Господа Вишни
От всичките химни и тропари лишни.
Мисля, че човекът тук, на тоя свят,
Има един ближен, има един брат,
От кои се с клетва монахът отказа,
Че цел по-висока Бог ни тук паказа,
Че не с това расо и не с таз брада
Мога да отмахна някоя беда
От оня, що страда; мисля, че канонът
Мъчно ще направи да замлъкне стонът;
Че ближний ми има нужда не в молитва,
А в съвет и помощ, когато залитва;
Мисля ази още, че овчарят същ
С овцете живее, на пек и на дъжд,
И че мойте братя търпят иго страшно,
А аз нямам нищо и че туй е гряшно,
И че ще е харно да оставя веч
Таз ограда тиха, от света далеч,
И да кажа тайно две-три думи нови
На онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново,
и със сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина,
на робите слепи в робската страна.
Имало един човек – добър, честен, с голямо семейство, но с обикновена, не особено доходна професия, без изгледи за повишение или каквато и да е била промяна от сорта на правене на кариера и възходящо развитие. Бил честен и добър наистина, но изключително непредприемчив, некреативен и страхлив, затова и не смеел да напусне “сигурното” си работно място и да се захване с нещо по-печелившо, но и по-рисковано. И така, този средностатистически българин си живеел мирно и тихо, изкарвайки точно толкова, колкото да облича и изхранва семейството си и да плаща сметките. Мъчно му било, че не може да си позволи да прати децата си на море или дори веднъж в годината да заведе жена си на ресторант. Затова започнал да се моли. Започнал да се моли жално и тъжно, Господ да му подари една шестица от тотото, като се заричал и обещавал, че няма да харчи парите за глезотии, че ще прати с тях тъща си на минерални бани, ще купи на майка си скъпото лекарство, от което се нуждае, но понеже не влиза в списъка на безплатните медикаменти, тя е принудена да се лекува с други лекарства, които не са подходящи; ще купи на децата си компютър; на жена си пък – отдавна мечтаната миялна машина, за да не е нужно да стои по един час всеки ден да мие чинии… Молел се, молел се… Децата му порастнали, започнали да работят, оженили се. В края на живота си, седейки на трийсетгодишния си диван в хола и дъвчейки остатъците от снощната вечеря, понеже жена му била при внуците, а той въобще нямал настроение да си сготви нещо, с една тежка и тъжна въздишка той казал, без въобще да се надява на отговор: “Ех, Боже, защо, след като години наред те молих, не ми прати поне петица, така щях да се зарадвам, толкова щях да съм Ти признателен, с какво, Гостоди, заслужих това мълчание…” В този момент се чул дълбок и силен глас, който направил всяка вещ в хола да задрънчи: “Ами ти приятелю, един фиш да беше пуснал поне!!!"
Какво представляват чудесата – те са просто резултат от нашите грехове. Истинското чудо е всъщност самото творение. И толкова им се чудя на учените атеисти, без значение дали са астрономи, биолози, химици, лекари, физици и т.н., как изобщо допускат възможността този така точно и хармонично организиран свят, в който, както вече ни е ясно, всяко вмешателство неизменно води до глобални промени и то към лошо, би могъл да е продукт на случайността?! Бог – този, в Когото вярваме, Този, Когото по Негова воля познаваме, Той е истинкото чудо. А това, което наричаме чудеса са всъщност внезапни и неестествени вмешателства, които представляват нещо като хирургически намеси, от които няма да има нужда, ако всичко е наред.
Да вземем за пример шофьорите, правилника за движение по пътищата и КАТ. Ами ако в един град абсолютно всеки шофьор спазва правилника, следи знаците, дава предимство, какво ще последва? Ми много просто – цялата институция КАТ щеше да е излишна, нямаше да има една сурия народ, който да изкарва заплата си, само защото хората са самонадеяни инати, които не спазват правилата, дори когато става въпрос за собствения им живот и безопасност; нямаше да има радари, камери; нямаше да има хвърчащи линейки по улиците, защото основния брой загиващи хора в един голям град се дължи не на престъпления, битови и промишлени злополуки, а на така наречените ПТП-та. Бях много изненадана, когато научих, че въздушния транспорт по статистически данни е най-безопасният в света и в сравние със загиналите при самолетни катастрофи, загиналите от катастрофи на земята са стотици пъти повече. Броят им дори е толкова голям, че цифрите напомнят тези на загиналите от мащабните епидемии и световните войни в миналото. Тоест заради едната ни непокоримост и “…Абе тоя ли ше ми казва как да карам!” ние сами си правим едно бедствие, което ни мори както са морели в миналото неща, от които тогавашните хора не са имали шанс да се спасят.
И така, чудесата са изключения, те не са нещо, на което да се надяваме, не са решение, не би трябвало да хранят надеждите ни и да бленуваме за тях. Точно обратното, наложи ли се да се стига до чудеса, значи нещата се вън от всякакъв естествен контрол и Библията ни дава примери за това – никога Бог не е правел чудо ей така, винаги е имало причина. И тук опираме до молитвата – защо в стихотворението тя е противопоставена на помощта и съвета? Защото щом нещо е в ръцете ни, то молитвата трябва да представлява единствено добрата ни воля да предадем намеренията си и мечтите си в Божиите ръце, да декларираме пред Бог, че Го поставяме на първо място и не бихме вървели срещу волята Му, ако това, за което Го молим, не Му е угодно. Молитвата е да отидем при Него и да му кажем: така и така, това и това искам да е така и това и това искам да свърша, да променя, но не мога сам и не съм сигурен дали моята идея за нещата съвпада с Твоята воля. Затова ми помогни, амин! Гаранция, че след такава молитва Бог казва: добре, Аз ще ти покажа, ще те насоча, ще съм с теб, ДЕЙСТВАЙ!
В противен случай ние правим нещо подобно: Господи, така и така, този е проблемът, аз не знам, не мога и не съм сигурен дали искам да се занимавам с това, затова ако обичаш, свърши си работата. Амин! Така молитвата губи всякакава стойност, получава се тафтология: молим Христос в Неговото Си име да свърши Неговата си работа. Имах един приятел, с когото отдавна не се бях виждала. Обадих му се по телефона и той започна да ми обяснява колко е зает, как за нищо няма време и така нататък, но каза:”Теди, аз се моля за теб.” Е, мерси много! – си казах аз наум. Защото съм сигурна, че Бог слуша молитвите му точно толкова, колкото и аз му виждам очите. Един вид: “Господи, погрижи се за нея, ‘щото в момента само ми е до нея и проблемите й…” И Бог идва и ‘щото си няма работа, разбираш ли, се погрижва за мен, понеже някой се е сетил да Го помоли. Ми тоя човек по-добре да си спести усилията, Бог и без молитвите му ще се погрижи за мен, Той не е Някой, Който тарябва да бъде ръчкан и подсещан, понеже е много зает и може да забрави; а това отношение мога да го нарека просто проява на лицемерие и самозаблуда, че, видиш ли, колко съм добър, споменавам я в молитвите си…
Защо овчарят е с овцете? Защото не би казал, Господи, не мога да се оправям повече с тия ?вци, ‘зимай си ги! Защо лозето не ще молитва, а мотика? Ми аз поне не съм виждала, и май няма случай в Библията, Бог да прекопава лозя. Може ли Бог да прекопае едно лозе или не може? Ми проблемът в случая не е в отговора на тоя въпрос, а е в самия въпрос. Лозята се прекопават от хора. Молитвата може да се отнася за хубаво време, дъжд, слънце, но да чакаш Бог да ти свърши работата – няма да стане.
Какво обичаме да правим ние – да се боим, да си облечем расо, да си пуснем брада като на тия от Зи Зи Топ и да си живеем на тихо и чисто в килията, защото светът е греховен, светът е опасен, аз трябва да се пазя… Трябва ли да се пазим от света, или трябва да ПАЗИМ СВЕТА???
Ако така живеем и си мислим, че сме светлина, то тази свтлина не е повече от една мижава нощна лампа, която осветява Библията ни и освен нас, никой не я забелязва – нито Библията, нито светлината. За какво са ни нощните лампи като днес имаме силно луминисцентно осветление? Ами за да не пречим на околните, ако искат да спят, за да пестим ток и за да можем да протегнем ръка и да изгасим светлината, без да ставаме от леглото. Еми това ли трябваше да правим ние в тоя свят: да не пречим на околните, да си пестим силите и нещата около нас да са възможно по-достъпни и лесни за употреба??? Напротив – ние трябва да пречим и да смущаваме света така, че сън да не го хваща; да използваме на максимум силите и дарбите си и въобще да не си въобразяваме, че ще намерим някакъв комфорт, който никой, най- малко Исус някога ни е обещавал, че ще имаме, докато сме живи.
Бог не е като вълка, който си върши работата сам, за да му е дебел вратът. След като е поверил нещо в ръцете ни, е направо безочливо да Му заявим с поведение, отношение или бездействие: Татко, аз съм до тук, оправяй се сам! …Скоро прочетох едно такова мъничко списанийце, което се разпространява безплатно, беше бъкано с реклами и между тях се межделееха едни мижави плоски статийки, чиито автори явно дълбоко се изживяват като журналисти и репортери. И си помислих, абе тия хора защо се заблуждават, че като получават пари, следователно работят? И ние така – защо си мислим, че като се молим, четем, пазим се от грях и ходим на място, на което пише “Христянска Църква”, значи сме христяни?
Ако в тоя живот не осъществиш целия си потенцял до последно, все едно че не си го живял! … Ще живея, докато умра, после ще почивам! … Какво? Пурите съкращавали живота с 5 години??? Какви пет години? Кои пет години? От ‘98-а до 2003-та? Я си дръжте годините, дайте си ми пурите!!!… Хора, събудете се! Това, което обикаля, идва!!!… Гледам океана и си мисля, е-е-е, мно’о вода има в тоя океан, бе! А какво е водата? Капчици, хиляди капчици… и аз съм една такава капчица в тоя живот. … Цент и половина от всеки долар, който платите за нашия албум отива за подобряване жизненото равнище на амазонските индянаци!… Какво сте се загрижили за умиращите от глад в Сумалия? Ми това е на другия край на света! А ето, пред вас стои един човек, на когото можете да помогнете!… Тея, които живеят на улицата, били мръднали. Ми поживей и ти една седмица на улицата и да видя к’ви идеи ще ти дойдат…
Това бяха откъси от една доста цинична и скандална пиеса на Ерик Богосян, която ви препоръчвам да гледате, но е добре да сте пълнолетни и със здрави нерви. Вече 15 години върви в ТБА, така че ще я има и в следващия сезон. Добра е, защото за час и половина те вкарва в съдбите на повече от десет герои, които ги обединява едно нещо – не могат да стоят на едно място. Правят страхотни каши и като едва се измъкнат от едната, веднага забъркват другата. Значи може, мислех си аз, някакви си напълно неориентирани гамени да съзнават, че животът е един и да живеят, все едно че всеки миг им е послендният, а ние, дето сме уж ориентирани, да си четем тихо на нощтна лампа, де сме по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Наведена глава – брадва не я сече не важи за Христос. Не само че не трябва да сме наведени, но в известен смисъл дори сами трябва да си търсим белята.
Защото това ли е мечът, който Христос остави на света? Ръждясал, прашасал, в най-забутания ъгъл на най-скучния музей в най-затънтеното градче… Може и да ви се стори пресилено, но ние не би трябвало да имаме време да избършем кръвта от меча си, камо ли да го оставим да прашаса.
Не го пожелавам на никого, обаче ако в живота си ние нямаме проблеми, загуби, несполуки, тревоги, неприятности, значи работата ни куца. Защото светът и Божието Царство са като две огромни стоманети колела, които се въртят в противополижни посоки. Ако ние не усещаме сблъсъците, не чуваме как трещят и не виждаме искрите, които изкачат от тях, когато се остържат яко едно в друго, значи сме си седнали на топло и тихо в едното от тях и това не е Божието Царство. Ако нямаме сблъсъци със света, значи живеем според неговите правила. Ако килията не ти е тясна, значи си нищожен.
Кое е гряшното? Ако нямаш нищо и не вършиш нищо, гаранция, че няма да сбъркаш никога и гаранция, че христянството ти е тотално сбъркано.
Рече и излезе. … И отиде да гласува. Но не с бюлетина, а с глад, студ, скитане, бездомничество, безсъние и със смърт. За да можем ние днес да държим съдбата на страната си в ръце.
Вярно е, че всичко е в Божиите ръце, обаче е вярно също, че много обичаме да си измиваме ръцете с този израз.
Какво направи Пилат? Остави другите да решат. И какво направиха те? Решиха.
В момента, в който се освободи едно място в претъпкан автобус, веднага някой го заема.
Ако не заемеш мястото си, някой друг ще го заеме и ще навърши неща, за които ти ще си виновен, защото мястото си остава твое и това, че някой е решил да действа вместо теб по начин, който не ти допада, въобще не те оправдава.
Гласуваш – пичелиш!
Не гласуваш – пак гласуваш, но с чужд акъл!
Теодора Владимирова
17 юни, 2005
